Анализ на Проект на Стратегия за цифрова трансформация на Република България 2026–2030 г.

АНАЛИЗ НА СТРАТЕГИЯТА
1) „Необратимост“ + „Digital by default“ = де факто принуда и изключване
Стратегията декларира „необратимост на цифровата трансформация“ и паралелно въвежда принцип „цифрово по подразбиране“ за публичните услуги. Така „аналоговите“ канали се маркират като „неефективни“ и се изключват като политика, което отваря врата за де факто принудително електронизация – дори за хора без достъп/умения или за групи с легитимни основания да не използват дигитални канали (лични убеждения, уязвимости, защита на източници, др.). Това нарушава равния и недискриминационен достъп до администрация, утвърден в демократичните практики.

Риск: когато „аналоговото“ не е реалистична опция, правото да общуваш с държавата без цифрови следи изчезва; това е предпоставка за принудителна проследимост и избирателно изключване (digital redlining) – класически маркери за нелиберален дрейф.
2) Централизиран масивен обмен на данни без изрично очертани граници и съгласие
Документът предвижда „еднократност“ на данните (администрациите автоматично си обменят всички налични сведения, гражданинът не ги предоставя повторно) и „отворени по подразбиране“ данни в публичния сектор, докато едновременно залага масова интеграция и автоматизирани свръзки между регистри. Липсва ясно разграничаване кои данни при какви основания се „текат“ между ведомствата, какво е минимално необходимо и къде е валидното съгласие/възражение на субекта. Това структурира „данъчна държава“ с оперативна тоталност, която по дефиниция е несъвместима с принципа на ограничение на целите и минимизацията на данните (ядро на демократичната защита на личния живот).

Риск: когато „по подразбиране“ ведомствата събират/споделят данни, се нормализира функционален сливане на бази, което в кризисен момент много лесно преминава в масово наблюдение – без нужните екс-анте спирачки (ясни законови лимити, съдебни разрешения, независим надзор).
3) Преминаване от „услуги при поискване“ към „проактивно и интелигентно управление“ (вкл. ИИ) без твърди гаранции
Стратегията настоява администрацията да стане „проактивна и умна“, да предвижда нужди, да автоматизира процеси и да използва изкуствен интелект. Липсват обаче конкретни и задължителни етични, правни и процедурни предпазители: независима оценка на въздействието (DPIA), алгоритмична отчетност по подразбиране, право на човешки преглед, забрани за определени видове профилиране и др. Няма описана институционална архитектура за алгоритмичен надзор и съдебно възстановяване на права при вреди от автоматизирани решения. Това противоречи на демократичния принцип „човек над машината“ и излага гражданите на латентна автоматизирана дискриминация.
Риск: „проактивност“ + ИИ без гаранции = предиктивно управление (ранкинги, риск-скорове, поведенчески сигнали), което бързо се превръща в социално инженерство – инструмент на нелиберални режими.
4) Свръхконцентрация на власт и контрол без независим баланс
В частта „наблюдение, контрол и отчитане“ ключовият център е Министерството на електронното управление (МЕУ), което консолидира координацията и има преки контролни правомощия по утвърждаване на проектни предложения, разходи и съответствие на ИТ спецификации. Документът не предвижда твърд, независим баланс – например парламентaрен надзор с реални санкции, външна омбудсманска/регулаторна роля или самостоятелен „надзорник по цифрова власт“. Това създава вертикал на изпълнителната власт върху цифровата държава – уязвим за злоупотреба в условия на политическа нестабилност.
Рискът: ако един център решава „кой проект става, как се харчат пари и кои системи са „съответни““, то при смяна на политическия курс същият централен кран може да се използва за натиск, подслушваща стандартизация и „лоялни“ доставчици.
5) Национална „ситуационна осведоменост“ и „проактивен обмен“ – постоянна готовност за масово споделяне на информация
Киберсекцията говори за стъпаловиден модел за обмен на данни, проактивна комуникация и интеграция в система за ситуационна осведоменост. Терминологията е на високо ниво и позитивна, но липсват лимити: кои данни, при какви прагове/режими, с какво логване, каква външна проверимост. В такава рамка „извънредното“ лесно става „постоянно“ – класическа писта към permanent emergency в цифров вид.
6) Електронна идентификация и „портфейл на самоличността“ – липсва гаранция за де-факто доброволност и разделение на идентификаторите
Стратегията цели 100% достъп до eID и изграждане на Европейския портфейл за цифрова самоличност. Документът не фиксира минимални гаранции, че eID няма да стане единен универсален идентификатор между сектори (здраве, финанси, образование), че има строго разделение на идентичности, и че аналоговите коридори ще бъдат закрепени законово. Без такива стоп-клаузи eID лесно се превръща в универсален ключ за профилиране и следене.
7) „Отворени по подразбиране“ публични данни – без ясна граница между „публични“ и „лични/чувствителни“
Макар документът да се позовава на GDPR и други актове, липсва конкретика как де-факто ще се чертае границата между отвореност и неприкосновеност, как ще се анонимизира устойчиво, как ще се противодейства на повторна идентификация при комбиниране на набори (linkage attacks). При масирана „отвореност“ без ясни методологии, държавата неволно (или волево) може да разкрие модели за поведенческо профилиране.
8) Формулировъчни слабости, дублирания и липса на доказателствен апарат
В документа се срещат дублирани параграфи и лозунгови формули („хубави цели“, но без операционни правни рамки и измерими гаранции), а „Анализът на състоянието“ липсва в основния текст (посочен е „в приложен файл“). От стратегически документ се очакват impact-оценки, правни матрици, рискови сценарии, механизми за правни средства за защита, и строго изброени контролни институции с тяхната компетентност. Липсата им подкопава демократичния принцип на отчетност и обоснованост на публичната политика.
Комбинацията от:
•	де факто принудително цифровизиране („digital by default“ + „необратимост“),
•	централизирано и по подразбиране междуведомствено споделяне на данни,
•	проактивно/предиктивно управление с ИИ без твърди екс-анте гаранции,
•	свръхконцентрация на контролни правомощия в изпълнителната власт и
•	неясни лимити на „ситуационната осведоменост“/проактивния обмен,
създава среда, несъвместима с либерално-демократичния минимум (пропорционалност, минимизация, доброволност, ефективна отчетност и правна защита) и отваря трасе към „цифрова принуда“ и инструментална държавна всеобхватност.

В сегашния си вид документът нормализира технологично тотализираща държава: принудителна дигиталност, масова междуведомствена свързаност на данни, алгоритмизирано „предвиждане“ на гражданското поведение и изпълнителна концентрация на контрол. Това противоречи на духа на пропорционалността, доброволността, личната автономия и независимия контрол — фундаментите на демократичното управление — и отворя сериозни рискове от авторитарна/диктаторска употреба при политическа конюнктура. За да бъде съвместима с демокрацията, стратегията задължително трябва да бъде допълнена с горните конкретни гаранции и стоп-клаузи.

АНАЛИЗ НА АНАЛИЗА
Общата рамка: „анализ“, който обслужва стратегията

Докладът повтаря дословно концепциите и терминологията на стратегическия документ — „необратимост“, „digital by default“, „оперативна съвместимост“, „интегрирани системи“, без никаква критическа оценка или алтернативни сценарии. Вместо анализ на рисковете, документът:
нормализира централизацията на данни като „ефективност”;
заличава доброволността от цифровото участие;
възприема данните като капитал, без да проблематизира етичната и демократична страна.

С други думи, това не е анализ, а  Jехническа апологетика на „дигиталната държава“.

1. Подмяна на понятието „анализ“ – от оценка към пропаганда

В резюмето (стр. 6) и началните раздели се твърди, че „цифровата трансформация е устойчива основа на социално-икономическия и обществения живот“. Това е твърдение без доказателствена база - няма нито емпиричен модел, нито извадка от реални социални индикатори (неравенства, достъп, цена, екологични ефекти).

По този начин документът превръща технологичен процес в идеология. Вместо критичен преглед на ефекти, се утвърждава догмата:

„Цифровизацията = напредък, и несъгласието = изостаналост.“

Така се легитимира политическа принуда под формата на технологична неизбежност — класическа манипулативна рамка, несъвместима с демократичния принцип на свободен избор и плурализъм на решенията.

2. Концептуално подчинение на ЕС рамки без локален контекст

Документът непрекъснато цитира „Цифровото десетилетие на ЕС“, „DESI“, „eGovernment Benchmark“, „EGDI“ и други **индикатори по европейски шаблон**. Никъде не се анализира дали:

тези индекси реално измерват обществена полза или само техническа готовност;
българските социални, икономически и демографски условия съответстват на западните модели;
цифровизацията без критични филтри не води до цифрово неравенство.

Тоест, документът преписва метрики, без да ги адаптира към национален контекст - не се търси българска рамка за дигитална справедливост, а само комплайънс с Брюксел. Това превръща българската цифрова политика в упражнение по васалитет, а не в национална визия.
3. Пълен отказ от анализ на рисковете за личните данни и свободите

Докладът споменава GDPR и „Акт за управление на данните“, но:

не разглежда рисковете от междуведомствен обмен,
не обсъжда възможностите за злоупотреба от централизираните регистри,
не посочва независим орган или механизъм за контрол извън самото Министерство на електронното управление (МЕУ).

Вместо това се повтаря мантрата, че „ОРЗД създава административна тежест“, което е тревожно - държавен доклад представя защитата на личните данни като пречка, а не като право. Това е директен индикатор за авторитарен институционален рефлекс: сигурността на гражданите се третира като „неефективност“.
4. Създаване на цифрова хиперцентрализация и бюрократичен монопол

Докладът описва (стр. 19–25) изграждането на:

Държавен хибриден частен облак (ДХЧО),
Единна електронна съобщителна мрежа (ЕЕСМ),
Национална рамка за оперативна съвместимост (НРОС),
Референтна архитектура за оперативна съвместимост (РАОС).

Всички тези елементи са **администрирани и поддържани от едно министерство - МЕУ.
Това означава централизация на цялата инфраструктура и потоци от данни в един ведомствен хъб - без никакъв спомен за независим контрол, а още по-малко – за парламентарен надзор или гражданско участие.

Подобна структура е несъвместима с принципа на разделение на властите и може да се използва за:

селекция и блокиране на достъп до информация;
проследяване на поведенчески модели на населението;
използване на данни за политически или икономически натиск.

5. Инфраструктурна милитаризация под прикритие на „национална свързаност“

Чрез проекти като „Широкомащабно разгръщане на цифрова инфраструктура“ и „периферни възли“ се изгражда плътна мрежа от комуникационни възли, данни и локална обработка, финансирана основно с публични средства и управлявана от държавата.

Докладът признава, че тези възли ще обслужват „националната сигурност и държавното управление 24/7, но не споменава нищо за:

граждански надзор върху трафика;
отчетност за достъпа на трети страни (частни оператори, служби, външни доставчици);
ограничения при обработка на чувствителни данни.

Така под прикритието на инфраструктурен напредък се изгражда дигитален еквивалент на военно-комуникационна архитектура, която може да бъде използвана за масово наблюдение.
6. „Електронно управление“ като тотален модел на държавност

Докладът на няколко места казва, че електронното управление „е основната платформа за цифрова трансформация на публичните институции“ и „основен инструмент на държавното управление“.
Така то изтласква демократичния принцип на представителство, заменяйки го с технологичен принцип на ефективност.

Вместо „гражданинът като субект“, се появява „потребителят като обект“.
Държавата се превръща в оператор на данни, а не в слуга на суверена.

7. Фалшива аналитичност и липса на емпирични изводи

Няма независим източник на данни, няма качествено социологическо изследване, няма оценка на въздействието върху:

демократичното участие,
свободата на изразяване,
достъпа до правосъдие.

Цифровите индекси се третират като самоцел. Нито един раздел не разглежда цифрова бедност, цената на услугите, или влиянието на автоматизацията върху заетостта.

8. Общият модел: държава на данните вместо демокрация на гражданите

И двата документа заедно очертават трансформация на самата идея за управление:

гражданинът става носител на данни, а не на права;
контролът върху инфраструктурата се прехвърля на технологичен елит и административен център;
а „необратимостта на цифровата трансформация“ се превръща в идеологическа основа на технократичен режим.

Обобщена теза:

„Анализът на състоянието“ не е научен документ, а политико-технически инструмент, който подготвя почвата за концентрация на власт, централизиране на данни и елиминиране на гражданския контрол. Той представя цифровизацията като неизбежна, без да оценява рисковете за личната свобода и демократичните механизми на отчетност. Зад привидно модерната терминология стои проект за технологична диктатура под формата на административна ефективност.