На пръв поглед наистина изглежда, че не съществуват граници за безкрайната бащина грижовност и всеотдайност на Дядо Горио към дъщери му- неговата успешна търговия му дава възможност да им осигури луксозен живот, още от тяхното детство. Изпращал ги на частни уроци, наемал наставници, които ги учели на обноски, с лека ръка прахосвал, за да угоди на прищевките им- макар и произходът на Дядо Горио да не е благороден, той отгледал своите Делфина и Анастазия като принадлежащи към аристокрацията, и като такива у тях започнали да се изострят съответните присъщи качества. Опортюнистични и егоистични, двете му дъщери се омъжили, едната за благородник, а другата за богат банкер, и се впуснали в битката за обществено положение и признание в Париж- същата борба по-късно ще поквари и Йожен, бедният студент по право. Парите, които Дядо Горио винаги се старал да осигурява на своите дъщери, изцяло изместили бащинската любов от тяхната ценностната система и когато те най-накрая започнали да свършват, той бил отхвърлен и забравен- те не можели да си позволят да са свързани с такъв представител на простолюдието.
    Себеотрицателността на Дядо Горио не намира състрадание и не трогва почти никого из цялата творба, дори самите му дъщери- според Бианшон, студентът по медицина, тя дори е резултат от болестно състояние. И наистина, дори когато Дядо Горио обеднява и се налага да лишава себе си от все повече и повече, когато се трябва да живее в мизерия на третия етаж на пансиона, когато започне да гладува и продава всичките си притежания, когато от нищото успява да намери нещо, само за да даде на дъщерите си, той остава доволен и намира утеха в самата мисъл за доброто, което ще стори за тях. При самото споменаване на техните имена от Йожен на масата, очите на Дядо Горио светват и той забравя за всичко останало. По неговите собствени думи, той би убил, би “продал отца и сина, и светаго духа”, само за да спести им мъка. Балзак гротески изкълчва обичайната представа за благородната обич на баща към дъщерите си- родителската загриженост е заменена с ирационална вманиаченост, а бащината гордост- със сляпо боготворене. Чувствата, които изпитва, са крайни, преиначени, прекалени. Дядо Горио е представен жалък, като куче, което не съди, а само изпълнява, не пита, а дава, с надеждата да получи внимание от господаря си. Като с куче се държат с него и другите пансионери. Единствено Йожен, който първи разбира за неговата съдба, застава на негова страна и по-късно става свидетел на трагичния му край, изпитва благоговение пред нечовешките саможертви, на които е способен- за него образът на Дядо Горио е “величествен”.
    Дори когато Дядо Горио лежи на смъртния одър, разболян от мъка, неговите дъщери не се съгласяват да го посетят за последен път. Тогава, макар и само за момент, за първи и последен път в произведението, той си позволява да не ги оневини, не оправдава тяхната постъпка- всички обиди и гонения, всички пъти, когато са го огорчавали, всички техни преструвки- той винаги го е знаел, че те са неблагодарни и че го желаят само заради парите, но е избирал да го преглътне и премълчи. Въпреки всичко той продължава да търси вината в себе си и да се разкайва, че няма пари и с какво да ги привлече към себе си, отново им простява. За Дядо Горио единствената граница на неговата любов към неговите “рожбите” се оказва смъртта.