Водещия гледаше предимно две неща - листа пред себе си и госта до него, но това беше по-скоро от уважение, по-важно беше да си следи листа. След няколко първоначални вежливости водещия започна по сценарий:
- До момента си градил сериозна бизнес кариера, бързо си се издигнал, имал си големи перспективи пред себе си, но всичко това, предполагам, си остава скучна работа в офис. Редно ли е да кажа ‘скучна’?
- Да, даже е меко казано - отговори автора с лек смях който се ползва само при официални поводи.
- Добре, но дори да е скучна си е престижна, много ми е любопитно как човек решава от такава позиция да зареже всичко и да седне да пише книги?
- Може ли преди да отговоря, да погледнем колко вида отговори има на този въпрос?
Водещия не беше достатъчно опитен за подобни импровизации и само се изсмя със същия официален смях докато си гледаше листа. Автора продължи:
- В публична среда сме - Автора посочи камерите с ръце - хората ни гледат и питаме един писател защо е седнал да пише, колко вида нормални отговора има? Най-стандартния според мен е човека да каже, че винаги е имал някакво ‘придърпване’ към книгите, от малък винаги е бил с книга в ръка и не се е виждал като нищо друго, било му е като ‘призвание’.
Водещия отново се изсмя без да каже нищо.
- Такава история звучи добре, носи уважение, показва, че човека е отдаден и дори да не е лъжа, не е истински отговор. Не е пълната истина. Това, че обичаш да четеш означава, че обичаш да четеш. Не вярвам, че всички любители на киното искат да са режисьори. Да не говорим, че ако пишеш заради любовта си към четенето значи подражаваш на авторите които четеш, искаш да си като тях, това те прави посредствен според мен, не ти дава собствения глас с който да получиш титлата ‘автор’ в пълния смисъл на думата.
- Да, така е, а ти как намери своя глас? - Водещия искаше да запази формата на предаването.
- Чакай, не съм отговорил на първия въпрос - И двамата се изсмяха учтиво - Този първия вид отговор ще го определя като ‘скатавката’, това е нещо което човек би казал когато няма истински отговор, казваш, че много си чел от малък и готово. Сега да погледнем и сериозните автори, хората които имат повече идея защо пишат.
Устата на водещия поддържаше усмивката си но очите му вече започнаха да показват притеснение, в погледа му се включи и трета ключова точка - екипа зад камерите. Автора забеляза това и реши да го успокои:
- Какво има, притесняваш се за сценария, че няма да го минем ли?
- А… ами. Ами да, всъщност да, хвана ме. - Пак се изсмяха учтиво.
- Колко въпроса имаш?
- Към десетина.
- Дай да отговоря на първия като хората, по-интересно ще е отколкото да си говорим със заучени фрази. Остави листа, ще говорим както дойде.
Тона на автора беше искрен, сякаш наистина се опитва да се договори, не беше нагъл или арогантен.
- Виж, наистина те питам, нямам проблем да минем през твоите въпроси и да ти обясня как чета от малък, ти си реши как да направим.
Водещия погледна екипа за последен път и демонстративно бутна листа настрани, след което се извъртя и даде пълното си внимание. Автора продължи
- Добре, супер. Значи казахме, въпроса е “защо пишеш?” нали?
- Да.
- Лесния отговор е да кажеш, че от малък четеш и така… има един друг вариант - някои хора ще са по-сериозни и ще поемат по посока на изкуството, как то е по-велико от всеки и те са имали дълг към себе си и другите да се занимават с това и не знам си кво. Това на практика е същия отговор но подкладен с малко повече драма. Да може хората отсреща да се захласнат и да идолизират този човек. Според мен, и в двата случая казваш, че не знаеш истинската причина и прехвърляш топката към съдбата или други абстрактни неща. Това не е истински отговор. Хората рядко усещат някакво истинско “призвание” и дори да го усетят, няма да са обладани изцяло. Истинските гении, които са обсебени от нещо и го правят денонощно са хора които си жертват целия живот. Но това е друга тема, това което искам да кажа е, че повечето хора които ти казват, че винаги са го чувствали като призвание най-вероятно лъжат, без значение дали е умишлено или не. Има и други хора които като ги питаш защо правят нещо ще тръгнат да ти описват колко е велико това нещо. В случая с писането представи си ако ме питаш защо пиша и аз започна да ти разказвам за това как писането ти дава шанс да строиш нови светове, кара те да познаваш хората и себе си по-добре и така нататък. Но как съм знаел тези неща преди да започна? Това са неща които можеш да видиш след като пишеш, не може да са причина за започването ти, не мислиш ли?
На водещия му беше трудно да проследи цялата тирада и отвърна с неуверено “ъмм”, автора го прекъсна преди да каже нещо:
- Май много се разприказвах на посоки, ще те включа в разговора. Ти защо водиш това предаване, защо си станал водещ?
Водещия не очакваше подобен въпрос и му отне секунда да отговори:
- Ако ме беше питал преди да почнем да говорим сигурно щях да кажа, че от малък съм бил привлечен от театъра и съм искал хората да ме гледат. Сега не знам как да отговоря по-”истински”.
- Добре, но това не е театър. Харесва ти говориш пред хора обаче?
- Със сигурност.
- А в случая с това предаване, харесва ли ти да общуваш с произволни хора, да им задаваш въпроси?
Водещия неволно погледна към екипа си защото усещаше, че наистина се отпуска да говори от истинската си гледна точка:
- Не е нещото към което се стремях но се оказа, че много ми харесва, да.
- Да, но ако не ти трябваха пари вероятно нямаше да продължаваш?
- Хм, не знам, най-вероятно щях да се върна в театъра.
- Но все пак ти харесва тук?
- Разбира се.
- Добре, пак ще питам, защо си станал водещ на това предаване?
Водещия почти не се замисли преди да отговори:
- Достатъчно близко е до интересите ми, харесва ми и ми плащат добре.
- Много скучен отговор.
Двамата се изсмяха, водещия вдигна длани утешително:
- Но е истински.
- Да, и на мен ми звучи като истински.
- Добре, ти защо реши да пишеш?
- Мисля, че започнах за да изглеждам умен. Харесвам да чета, смятам че изкуството е много важно и също видях, че писането е като да дадеш криле на въображението си. Всичко това е вярно но мисля, че истинския отговор е породен от ниско самочувствие и желание да бъда признат. Не мога да ти гарантирам, че това е абсолютната истина но това е най-истинския отговор който мога да ти дам. Знам че винаги когато съм попадал на интервю по телевизията съм си задавал въпроса “какво ли щях да кажа ако бях там?”, винаги съм си представял какви хитри и забавни отговори ще имам и какво хората биха си помислили за мен след това. Не мисля за това когато пиша но го мисля много по-често от другите причини. В даден момент го мислех толкова често, че седнах и си излях тези неща на листа. Реших, че скоро няма да ме интервюират но мога да напиша какво бих направил ако ме питат “защо пиша”. Та така се появи и ти и това студио, сценария ти няма огромно значение защото никога не е било в разказа да го прочетеш, никога не си интервюирал други хора освен мен наистина, реално съществуваш от едва хиляда и двеста думи насам. Казвам го защото ще ти покаже, че не пиша с някаква велика идея. Готов съм да пиша и измислени интервюта със себе си защото крайната цел е да ме признаят други хора а не това да напиша нещо велико. Затова пиша.
Автора спря да говори и гледаше към водещия с неутрално изражение. Всичко в студиото сякаш увисна във времето. Хората от екипа заедно с водещия се опитваха да осмислят думите му но не защото не му вярваха, а защото осъзнаха, че е истина и се чудеха какво могат да направят. Един от операторите извади телефон и набра някого. Всичко заедно с автора го гледаха, защото това беше единствения човек който се движеше в момента. Оператора започна да говори бързо:
- Ало, мило, чуваш ли ме, н-няма значение остави работата сега, искам да ти кажа…
През това време автора се беше приближил до оператора и взе телефона от ръката му.
- Няма смисъл, историята приключи. Става дума за мен, твоя живот няма значение.