Приказката за Принцеса Красива (Utsukushihime Monogatari)

Принцеса Красива
Историята, която ще чуете сега, е основана на истински събития, случили се преди шестстотин години. Обаче, предпочитам вие да я сметнете за измислена. Защо? Историята е прекалено стара, за да бъде напълно достоверна, и не носи нито уроци, нито поучения – сигурна съм, че подобна история най-добре би била приета като лъжа.
Преди близо шестстотин години, в страна, чието име е изгубено във времето, имало едно много красиво момиче. Единствена дъщеря на знатен благородник, портретът ѝ красял домовете на всяко семейство в страната – нямало ни един, който да не познава красотата ѝ.
Гладката ѝ руса коса, големите ѝ очи, малката ѝ глава, алените ѝ устни, деликатната ѝ шия, бялата ѝ кожа, пръстите ѝ като ледени риби и тънките ѝ, дългите ѝ крака, подаващи се от слабия ѝ висок кръст.
Мъже и жени, млади и стари, бедни и богати, били омаяни. Само заради косата ѝ, Негово Величество Императорът я дарил с титла; всички хора я наричали „Принцеса Красива“ и я обичали. Слуховете се разнесли и гражданите започнали да се редят пред замъка ѝ, в опит да я зърнат. И така, понеже редкият чар на Принцеса Красива далеч надминавал очакванията им, те ѝ носили подаръци. Ден подир ден, планината от подаръци пред замъка ставала все по-голяма.
– Претворих красотата ви, Ваше Височество, в песен. Приемете я, моля – рекъл музикантът и засвирил с цигулката си.
– Претворих красотата ви, Ваше Височество, в поема. Приемете я, моля – казал поетът и гласът му започнал да цитира.
– Претворих красотата Ви, Ваше Височество, в скулптура.Приемете я, моля – изговорил художникът и изваял стотици статуи.
Но ни един от подаръците им не донесъл усмивка на лицето на принцесата. В дълбока меланхолия тя съцерзавала планината от подаръци, ала дори начинът, по който тъгата се бе изписала на лицето ѝ, бил тъй красив, че никой не забелязъл, че не се усмихва.
– Никой не може да ме види наистина – оплакала се принцесата, сама в стаята си. – Наричат ме красива, ала не казват нищо повече. Не познават душата ми. Не познават вътрешността ми.
Това било нещастието на Принцеса Красива.
Несъмнено всички били омагьосани от красотата ѝ. Всички я хвалели, но повече от всичко друго я гледали. Обаче те гледали само външността ѝ, без да забележат нито поведението ѝ, нито действията ѝ, каквото и да вършела.
Никой не знаел вътрешността ѝ, нито си направил труда да я опознае.
Каквото и да вършела, каквото и да казвала, в съзнанието им била само това - „Принцеса Красива“. Без значение дали успявала или се проваляла, дали вършела добро или зло, мнението им не се променило. Всичко, което вършела, било красиво. Красива през нощта и красива през деня. „Принцеса Красива“ се чувало ежедневно.
Ала не е ли подобна красота почти като проклятие?
– За тях няма значение дали мога да мисля, или не. Аз не съм роб на външността си. Тази красота, с която съм родена, вече е просто неудобство. Искам да могат да съзрат вътрешността ми вместо външността ми.
Да не разчита на собствената си красота.
Една стара вещица, живяла дълго, дълго време в страната, била докосната от възхитителната ѝ мечта.
Вещицата се била прокраднала се в замъка, първоначално от любопитство поради слуховете, които чула, но след като чуля това, решила да сбъдне желанието на принцесата.
– Принцесо Красива. Ще направя красотата Ви прозрачна, тъй щото никой да не може да я вижда. Обаче ще направя така, че всички ще виждат сърцето ви. Отсега нататък, единственото нещо, което ще има значение, ще бъде вътрешното на сърцето ви.
Старата вещица изрекла магическите думи, махнала с вълшебната си пръчка и бялата кожа на принцесата наистина станала прозрачна.
–	Благодаря ти! О, колко ти благодаря!
Принцеса Красива благодаряла от дъното на сърцето си.
Сърце, вече открито за всеки.
Когато външната ѝ красота изчезнала, откритото сърце на принцесата било небивало в красотата си. Нейната истинска природа, до този момент скрита от въшната ѝ красота, била разкрита от старата вещица – дори когато стояла в замъка си, сиянието ѝ пръскало светлина из всички кътчета на страната.
Засрамен, че не могъл да съзре необятната красота на сърцето на дъщеря си, в мигът, в който дошъл да я поздрави, бащата на принцесата скочил от балкона, за да се накаже. Горда, че родила дъщеря с такъв небивал нрав, все едно така изпълнила призванието си, отредено ѝ още при раждането ѝ на този свят, майката на принцесата издъхнала след закуската си.
Музикантът, вярвайки, че добротата на Принцеса Красива не може да бъде изразена чрез песен, вместо това предложил най-скъпоценното си притежание, по-скъпоценно от живота си – отсякъл ръцете, с които свирел на инструментите си, и ги предложил на принцесата като подходящ дар. Поетът, вярвайки, че мъдростта на Принцеса Красива не може да бъде изразена чрез поезия, вместо това предложил най-скъпоценното си притежание, по-скъпоценно от живота си – отрязъл езика, с който рецитирал поемите си, и го предложил на принцесата като подходящ дар. Художникът, вярвайки, че дързостта на Принцеса Красива не може да бъде изразена чрез скулптура, вместо това предложил най-скъпоценното си притежание, по-скъпоценно от живота си – извадил очите, с които преценявал всеки материал за скулптурите си, и ги предложил на принцесата като подходящ дар.
Всичките граждани на страната изгорили портретите на принцесата, които до този момент смятали за безценни. Запитали се защо са почитали подобно безсмислено украшение. „Вместо това“, казали си те, „вижте красотата на Принцеса Красива! Вижте праведността ѝ! Кой би могъл да си въобрази, че подобно сърце изобщо съществува на света? Не е ли това истинска хубост?“
Но не всички имали неща, по-скъпи от живота. Затова с неохота, при мисълта, че толкова незначителни неща не биха били достойни за принцесата, предложили животите си. Предложили своите животи, животите на близките си, животите на децата си и животите на внуците си. Планината от дарове пред замъка се превърнала в планина от трупове и не след дълго станала по-висока от стените на замъка.
–	Ах! Каква трагедия! Как можа да се случи подобно нещо?
Отчаяна при вида на планината от трупове и реките от кръв, пожертвани за сама нея, принцесата отишла при старата вещица, за да я помоли да свали заклинанието. Ала вече било твърде късно: старата вещица първа видяла вътрешната красота на принцесата и отдавна бе предложила онова, което ценяла много повече от живота – самата глава, в която бе събирала знание с годините. Принцесата заридала пред главата на старата вещица.
Това, което заслужавало съжаление, онова красиво сърце, което проливало сълзите си за другиго, омаяло страната повече и повече. Хората се надпреварвали да предложат на принцесата животите си или онова, което им били по-скъпо от живота. Всички изглеждали тъй щастливи, че можели да се любуват на красивото ѝ сърце, без да се заблуждават от външността ѝ, и така да дадат живота си за нея.
Лошата слава на нарастващата планина от трупове – или по-скоро, замъка от трупове – естествено се разчу из измперската столица и съседните държави. Но всеки път, когато идвала армия, войниците били заслепени от красотата на Принцеса Красива. Всички предразсъдъци и предубеждения изчезнали, сърцата им били измити и те с радост се присъединили към планината от трупове.
– Достатъчно! Всички загинаха! Всички загинаха заради мен. А аз не мога да спася дори един-единствен! Каквото и да правя, каквото и да казвам, хората загиват. Сега единствено ми желание е да умра.
Но тя не била способна да умре. Силата на сърцето ѝ не го позволявала. Даже не можела да полудее.
– Тогава се отправи на път.
Главата на вещицата проговорила. Сълзите, проляни от принцесата, създали чудо. За един кратък миг, старата жена се съживила.
– Някой ден може би ще имаш възможност да помогнеш на онези, които умряха заради прокълнатата ти красота. Дотогава избягвай хората. Живей сама и не се сближавай с никого. Не бива да оставаш на едно място твърде дълго. Сториш ли го, скоро след това хората ще започнат да предлагат животите си за теб.
С това старата жена издишала последния си дъх.
И така, Принцеса Красива излязла от замъка, обагрен в кърваво червено, и голямата планина от трупове до него и се отправила на безкрайно пътуване. За да попречи на смъртта на още хора, тя послушала подобния на проклятие съвет на вещицата. Вървяла по един самотен път – един път, по който никой не можел да я придружи. Малко след това станала вампир, ала тези обстоятелства дадоха начало на кървавата, вампирска легенда на принцесата – Кис-шот Асерола-Орион Харт-ъндър-блейд.
И шестстотин години по-късно, за първи път през живота си, успяла да спаси един нищожен живот, пожертван за чистото ѝ, неопетнетно сърце.