Защо е драматична и трагична съдбата на Дядо Горио? В света, който рисува Балзак, в съвременния Париж, понятия като “съвест” и “честност” са изцяло забравени в миналото. Вместо това обществото е изпаднало в една масова истерия, в една целеустремена борба със себе си за забогатяване, придобиване на власт и социално положение, където всеки е готов да предаде всеки в името на материалното. Всъщност главната тема в романа на Балзак е не това бойно поле на лъжа и измама, а неговите жертви- малкото личности, успели да запазят в себе си някаква стойност и някакви добродетели, са погълнати от материалистичната реалност. Всички сюжети, преплитащи се в романа, се въртят около тази представа за реалността, но съдбата на самия Дядо Горио прави особено впечатление.
    Балзак е пестелив с информацията, която споделя за главния герои. Дядо Горио е работлив, скромен търговец на фиде. Със средствата, които е успял да изкара, той се стреми да осигури на своите две дъщери живот, достоен за аристократи. За негово нещастие обаче точно този стремеж ще се окаже и погубващ. След смъртта на неговата съпруга, цялата негова бащина обич и желание за внимание се пренасочват върху неговите дъщери. Той ги идеализира, обожествява, вече само те дават смисъл на неговия живот. Той фокусира своята дейност изцяло върху това не просто да се грижи за тях, а да им угажда, да ги разглезва, да презадоволява нуждите им. Прекалената бащината обич на Дядо Горио го превръща в нещо като роб. Когато той жени своите дъщери, той несъзнателно ги присъединяват към битката за лично облагодетелстване, вихреща се в парижкото общество- то ги заразява с материалистичния си устрем, опетнява морала им. Анастази и Делфина забравят за Дядо Горио като свои баща, а той и парите му се превръщат се превръщат в инструмент, и когато най-накрая те му свършат, той е изхвърлен и забравен. Но неговата наивност продължава- в собственото си съзнание той ги оправдава и оневинява. Те все още са единственото, което осмисля неговия живот, поради което той продължава да им дава всичко, докато най-накрая не остане без нищо, продължава да е всеотдаен и жертвоготовен за тях, въпреки че те открито отхвърлят каквато и да е връзка с него. Опитите му да им угоди стават все по-жалки и той трябва да се задоволява с все по-малко от страна на отношението, което получава от тях.
Трагична е съдбата на Дядо Горио, защото дори когато той лежи на смъртния одър, разболян от горест, те не склоняват да покажат съчувствие. Всички мъки, които Анастази и Делфина са причинили на Дядо Горио, всички огорчения, които е трябвало да преглътне, кулминират в неговия драматичен монолог пред Йожен. Безкрайно разстроен и съкрушен, той не успява да оправдае тяхното отношение в собствените си очи, за първи път позволява си да им се разгневи. Наивността, която е проявявал в опитите да угоди на дъщерите си всъщност е била осъзната, която я прави и много по-болезнена. Окончателно е съкрушена неговата надежда за реципрочност в отношенията им, идеалът му за ответ на бащинската му обич е унищожен. Единствено у Делфина, трогната от разказа на Йожен за нейния баща, за момент се проявява човещина- за момент тя се покайва, осъзнава грешката си, опитва се да се извини, да види баща си за последен път, но когато успява да се добере до него е вече твърде късно.