Човекът е мярка на всички неща – на съществуващите че съществуват, а за несъществуващите, че не съществуват.


Човекът е наистина една сложна структура, комплексно изграден от множество материали, функциониращ по все още мистериозен и може би дори нелогичен начин. Начините ни на разсъждаване са особено странни. Въпреки че ние сме се отделили от зверското и необуздано животинско, нашата мисъл разчита от огромна част на нашата физическа манифестация, опирайки се до нашите сетива, правейки мигновенни сверявания с инстинктите ни когато е предизвикана от нещо неочаквано. Тоест до голяма степен ние все още сме зависими от първичното и първите ни стадий на развитие като същества.
Точно поради животинското обаче ние сме способни да разбираме това което е около нас – света, и да разбираме какво възприемаме със своите уреди за усещане, което е от съществена важност когато се стигне до нашето оцеляване. Но пък както Декарт е казал, човек единствено може да има доверие само на мисълта си, единственото нещо което е със сигурност неподправено, истинно и не подлежи на директна външна намеса. Мисълта e домът на човека – безопасното място в което всеки може да се оттегли без да е в опасност от нищо. Но какво става когато мисълта интерпретира дадената информация погрешно?
Всъщност информацията не може да бъде интерпретирана погрешно, а единствено персонализирано. В света няма обективност, няма една истина която да е универсална, това което е за  един човек е съвсем различно за друг. Някои вярват в едно нещо докато други може и изобщо да не го възприемат като реално. „Човекът е мярка на всички неща – на съществуващите че съществуват, а за несъществуващите, че не съществуват.” Ние възприемаме субективно, тъй като всеки от нас е уникален, в смисъла че е единствен по рода си. Импулсите които получават и създават нашите мозъци са различни за всекиго, което означава че това което усещам аз, ти никога няма да можеш да разбереш.
Нека вземем за пример болката. Болката единствено принадлежи на мен. Другите могат да ми съчувстват  но само аз я изпитвам. В този смисъл болката е буквално неописуема, защото колкото и да се опитвам да я опиша на другите, тя остава само в мен. Това означава че това което преживявам аз, може да бъде описано само от мен, понеже то съществува единствено в и за мен. Тоест аз, човекът, ексклузивно определям какво е, как е и дали е. Това което не съществува няма как да знае за своята не екзистенция, но пък аз знам това и следователно аз го дефинирам. Същото е и за съществуващото – температурата, болката, вкусът, звукът  - те съществуват релативно само в моето съзнание.
Обаче това означава че аз никога няма да мога да разбера някого. Аз съм физически и психически неспособен да усещам чувствата на другите, не мога да достигна до тяхната първична система на разбиране, да, мога да ги слушам как описват усещанията си но не мога истински и пълноценно да изпитам емоциите им, както те ги изпитват. Мога единствено да се опитам да анализирам техните второстепенни чувства – думите, които са подправени вече от другите функции на човека.
Истината е недостижима, сетивното познание ни заблуждава, а дори и това което мислим е напълно несигурно и нелогично. Често има две различни виждания на същото нещо, не може да бъде постигнат консенсус, което означава че истина няма понеже тя може да бъде единственият резултат и дуалноста на двете виждания прави реалността несъществуваща. Утехата която имаме е че можем да се доверим поне в нашето съмнение в истината, защото ако всеки беше неуверен във всичко, то той не би бил уверен и в неистината, както и в съмнението.
Понякога и думите не могат да се разберат – обясняваш, но не може да бъде интерпретирано – има преграда между хората която пречи на откровенното да бъде споделено. Съвсем невъзможно е човек да постигне взаимно разбиране. Това прави всеки от нас изолиран напълно от всичко друго, ние съществуваме само в нас, само чрез нас. Ние определяме всичко около нас, но нашите определения са толкова съмнителни колкото и съществуването на тези неща