6.	Николай Райнов – естетика на декоративизма. „Богомилски легенди“, „Очите на Арабия“, „Сиромах Лазар“.
Райнов е всестранно развита личност – автор на над 100 книги. Изявява се в различни жанрове – предимно като прозаик, но също и поет, теоретик, историк и художник, занимава се и живо се интересува от фолклор, етнография, митология.  Неговият същински дебют е сборникът „Богомилски легенди“ – 1912, която бързо се превръща в лит. събитиe, възприема се като основополагащ за неговото творчество. След ПСВ набързо издава редица книги, става популярен, но същевременно и един от най-оспорваните писатели в литературата ни.  Първият му сборник наистина е като експеримент, чрез който се ражда така присъщата декоративна проза на автора. Въпросът за стила Николай Райнов разглежда в редица статии, сред които „Източно и западно изкуство” (1920 г.), „Симбол и стил” (1920 г.), „Изкуство и стил” (1919 г.), „Живописен и декоративен стил в разказа” (1921 г.). Николай Райнов разглежда „орнамента“ като елемент на стила и като „най-простата декоративна единица”, а „стилизацията“ като „средство за изграждане на орнамента“ В езиково образната страна основна роля играе подбора на думите. Особеното фрагментиране на изказа и словесните паузи организират декоративното пространство на текста. Не може да не направи впечатление езикът в творбите – силно стилизиран, пищен, приказен,  със специфичен ритъм, претворяващ разказа в украшение. Често картините са представени като в „стоп кадър“, при който поета описва ..Корените на този декоративен стил се коренят в мистиката. Светът на вещите и образът на персонажите е също изключително интересно да се анализира и наблюдава в тази декоративна проза. Чрез тях се конструира абстрактен приказен свят, напълнен с храмове, безценни камъни, минерали, дрехи, оръжия, украси. Предметите, които читателят не е виждал, се описват изчерпателно, много често с повече елементи, отколкото е възможно да се обхванат от един зрителен ъгъл. Така читателят е принуден да се движи около образа, който получава монументалност.
Естетическата основа в ранните творби на Райнов е свързана с въпроси характерни за първите десителетия на 20-ти век – отношението между изкуството и действителността, между материалния свят и духовния. Авторът налага и превръща дуализма в продуктивна естетическа и философска категория. Едно от нещата, които привнася е новаторския подход към митологията като градивен материал в неговите съчинения.
Всичко това се реализира и в романа му „Между пустинята и живота“ – в него той преобръща основни догми и ценности на християнската религия, поради което бива отлъчен от църквата. По-късните му сборници „Сиромах Лазар“ и „Счупени стъкла“ са характерни с езикови и стилистични експерименти – доближават се до литературния авангард – до творчеството на Ч. Мутафов. Райнов практически налага принципите на декоративността и синтеза, които предполагат висока степен на условност,, абстрактност.  В прозата му много често има символи препращащи ни към други реалии или култури.  По този начин може да се каже, че творчеството му изисква фонови знания. Един основен източник, от който черпи Райнов е апокрифната литература. Но неговото влечение по апокрифите не е случайно – той се интересува от мита, от скритото. В „Богомилски легенди“ имаме именно подобни образи – Каин и Евел, но се споменават и образи от гръцката митология – Орфей, Херакъл. Лазар в „Сиромах Лазар“ – там доминира този декоративен стил – с множество описания. Но това не единственото влияние – трябва да се спомене и факта, че Райнов е един от преводачите  на „Тъй рече Заратустра“ – на Ницше – философията на Ницше безспорно остава следа.