Мииии, майка ми, човек. Просто... какво. по. дяволите. Това е единственото, което мога да кажа, честно. Не мога да осъзная как е възможно такова закърняване на крилете. Пълен отказ от приемане на информация. Дори чак мъничко се възхищавам на това колко запушено е всичко. Абсолютно запушване.
 Не мога да започна от началото, нито от края, защото такива няма. Всъщност няма нищо. Абсолютно нищо. И не може да иска да има. Не можеш да си купиш кутийка, да си я сложиш в шкафа, да не слагаш нищо в нея, да си стои празна и след няколко години да отвориш шкафа, за да провериш какво има в шибаната кутия и да се разсърдиш, че е все така празна. Ревах с глас 20 минути, така не съм ревала от години. Не е от тъга, от безсилие е. Нямам за какво да съм тъжна.
Окей, окей, опитвам се да започна от някъде поне. Значи. Първо - трябва да подчертая, че не сме в лоши отношения, просто НЯМАМЕ отношения. Колкото и брутално да звучи, преди година ми предложи да се изместя да живея другаде. Приех, разбира се. Всички сме съгласни, че това е най-доброто решение. Единствено се нараняваме взаимно. Това е родителско-детския еквивалент на развода. Не сме скарани, просто няма нищо между нас. Надявам се изместването да стане колкото може по-скоро.
Тъпото е, че въпреки, че имаме съгласие, че сме достигнали до някакъв извод, до сделка, тя продължава да рови. Да чопли. Винаги е така - седмица на затишие, мълчание и мир, после избухване, после пак затишие, после пак избухване, после пак и пак, и пак, и пак. Господи, нека свърши по-скоро. Нека се спасим един от друг по-бързо. Искам да са добре, искам и аз да съм добре, колко ще продължава още това взаимно тровене? Ох. Звуча отвратително.
И този път беше така, днес беше избухването - "Не мога да повярвам как може да съм омъжена за толкова жесток човек. Не мога да повярвам как може после и да съм родила същия леден, жесток човек.", "Никога не съм те наранявала, правила съм толкова много.", "Семейството ни е разбито и вината е изцяло твоя и на баща ти - вие сте ледени, няма никаква топлина във вас.", "Ние сме ти никакви, непознати сме и нямаш желание да се опознаем." Права е за последното - нямам никакво желание да се опознаваме. Нямам желание да поправям каквото и да било, защото няма нищо за поправяне. Просто не съществува нищо. Бих се радвала, ако поне имаше спорове, но няма, защото нямаме какво да си кажем. Има само караници, които реално представляват просто повтаряне на едни и същи неща, рецитиране на еднакви изречения пак и пак, и пак, и пак. Продължава да ми говори, но не казва нищо. Говори, само защото обича да говори. Празни думи.
"Искаш ли да знаеш къде ти е грешката - не ядеш с нас, не прекарваш никакво време с нас." Разбираш ли, грешката ми е, че не ям с тях? Че не прекарвам време с тях?? След като вече сме изяснили това, че ще бъде по-добре да не прекарваме време заедно??? Особено пък това за яденето, човек. Единствено мога да се изхиля. Просто... Трябва да си малоумен, за да не зацепиш, че не можеш да пукнеш главата на дъщеря си в ръба на ракла, защото ти е казала, че не е гладна и после да се чудиш защо е развила хранително разстройство? Трябва да си малоумен, за да не можеш да чатнеш, че няма как с кеф да унижаваш някого цял живот и после изведнъж да ти щукне, че вече не ти е забавно да се гавриш с него и да поискаш "нормални отношения". А те не са малоумни? Което е още по-отвратително. Щях да го приема, ако знаех, че просто са тъпи и не осъзнават, обаче те не са, просто са НАГЛИ. Гледат ме подигравателно. В очите. Не съм аз жестоката. Знам, че не съм жестока. Вече не съм на пет и ЗНАМ, че не съм такава, каквато им е удобно да бъда, каквато ми казват, че съм. Вярвам само в това, което чувствам. Вярвам в любовта. Не ги мразя. Обичам ги безкрайно много и може би и те ме обичат, наистина искам както аз да съм добре, така и те, но за да сме добре, трябва да сме далеч.
Оф. Това стана толкова негативно и дълго. Мога да кажа още толкова много, но ще е по-добре да се върна на пред-пред-предпоследното изречение - "Вярвам в любовта". Защото е това, дето ме крепи. И нямаш идея колко съм ти благодарна, че съществуваш. И само да си помисля за теб, и вече всичко, независимо колко е страшно, става прекрасно. Всичко се нарежда. Всичко е любов. Буквално още 20 секунди, преди да ми се обади, вече бях адски спокойна, явно съм те усетила. Обичамтеобичамтеобичамтеобичамтеобичамобичамобичамблагодаряблагодаряблагодарятиобичамтеобичамтиох. Да започна километричен, ядосан рант и да го завърша с "обичам те"... Прекрасно. Обичам те.