Не знаем

Нищо не знаем
Пристигнах. Беше се измъкнала от тях в 2:30 през нощта. Даде ми нещо. Беше малко, но беше прекрасно. Дяде ми щастие, също така. Прегърнах я, а тя ми отвърна. И така цял час, а може би една минутка. Не зная. Беше много. Не беше достатъчно. Тръгнахме на някъде, не помня на къде. Не ми и пукаше. Разхождахме се, докато се държахме за ръце. Целувах я. Но никога както го прави една двойка. Тя ми разказваше за местата, на които сме. Къщата на сестрата на баба и, която не била сигурна каква и се пада, старото и училище, , магазина за евтини мишки за компютъра, магазина, от който си взима сок вечер. Намерихме нещо. Намерихме пейка. Нашата пейка? Моята пейка? Не бих забравил тази пейка за нищо на света. Седяхме, бяхме близо, но бяхме далеч. Питаше ме защо еди кой си прозорец свети, защо някой друг току що бил изгаснал. А аз се чудех защо аз света. Тя виждаше ли го? Усещаше ли го? Май не, не умея да показвам чувствата си. Но не ги крия, също така. Обясних и как на човека от четвъртия етаж му е свършил филма и си е легнал. Как на тои долу от ляво му се е допишкало и за това свети. Лъжех я, благородно. Стана време тя да се прибира. А аз чувствах, че не трябва никога да е далеч от мен. Всичко беше приятно, а тя изглеждаше щастлива. Беше също така много красива. Така де, след още една едночасова прегръдка трябваше да тръгвам. А може би отново нямаше дори и минутка? Тръгнах. Спрях се. Обърнах се и я гледах. Тя не се обърна, може да го е била направила преди аз да се обърна. Запалих цигара, както правят по филмите след секс. Тези два часа бяха много повече от това. Хванах си такси, за моя изненада шофьора беше Емил Попов от "Под прикритие". Може и да не беше той, а просто аз да бях опиянен от нея. Ама много приличаше на него. Той ми каза, че мириша на цигари, обаче ще бъде силен и няма да запали. След малко се извини и запали една. Казах му, че няма проблем. Та това си бе неговата кола. Попитах го дали мога да го направя и аз. "Недей, много е лошо. Убива. Абе, виж сега, то всичко убива, да не ти пука, давай, прави каквото искаш." Аз не желаех това да ме убие. Нищо не можеше да ме убие, освен тя. Исках тя да го направи. Опа. Внимавай какво си пожелаваш. Извибрира ми телефона, Вдигнах. Беше тя. Каза ми, че е изпълнила мисията - бе се прибрала вкъщи без никой да усети за това, че изобщо е излизала. Радвах се. Обичах я. Исках да го знае, споделих и това мое чувство. "Недей". Е, в крайна сметка сам си го бях пожелал преди 2 минутки. Уби еме. Направи го. Дори не разбра какво стори. Стоях се телефона още малко, дори не помня какво и казах. Усетих, че имаше някакво напрежение в очите ми и затворих. Написах и смс с текст "Obicham te". Исках да го знае. Не исках да го забравя. Плачех като малко дете, което си е изгубило играчката, а шофьора разказваше мръсни вицове. ??? Усмихнах се, фалшиво. Той май беше чул разговора. Пет минутно мълчание. Някой бе умрял. Май бях аз. Пристигнахме. Студентска №13. Оставих му няколко лева бакшиш. Бе си ги заслужил. Бе човек. Опита се да ме развесели. Е, не успя, но се опита. Пожелахме си хубава вечер, дори единия да знаеше, че няма да е много хубава. "Никак даже дори изобщо". В асансьора съм. Пътувам към петнадесетия етаж. Нея я е страх от асансьори. Защо мисля за това ? Господин лед май започва да се разтапя. В апартамента съм. Страх ме е от високо. Излизам на терасата, поглеждам надолу. 45 метра. Но не ме е страх. Красиво е. Животът е красив, дори когато твоя е свършил. Следващите няколко часа не мога да си спомня. Спях през 3 от тях. Но ми беше достатъчно. Бях готов за нея. Но я нямах. Не знаех кога ще я имам. Дали изобщо щях да я имам някога? Може би не? Може би не беше ме харесала. Май така се случи. Стана 3 следобед, имах си вече хотелска стая. Тя ми писа. Попита ме как съм се почувствал предната вечер, каза ми че тя самата наистина не знаела. Мисли си, че не трябва да се вижда с мен. След 15 минути ми предложи да идем на кино. Приех, не ми пукаше кой филм ще бъде. Щях да бъда с нея. После реши да добавим и вечеря навън. Отново приех. Как мога да откажа на нея? Заспах. Щастлив. Събудих се, отново щастлив. Тя ми каза, че ще поспи малко, защото не се чувствала добре. Заръча ми да я събудя в 19:20. Събудих я, тръгнах, пристигнах, видях я. Още си бях влюбен в нея, даже повече от предната вечер. Филмът беше хорър, мен малко ме беше страх. Тя го плати, не бях доволен от това. Исках да и взема нещо. Тя искаше само кола. Беше ми некомфортно, но това, че тя беше до мен някак си компенсираше всичко. Трябваше още нещо, за да и върна жеста. След една кратка, но дълга разходка филмът започна. Държеше ме за ръка през цялото време. Освено когато искаше да си отпие малко от сока. Криеше си лицето с моите ръце. Целуваше ги. Сгушваше се в мен когато нещо изскочеше. Филмът свърши, а моята приказка продължаваше. Разхождахме се малко, исках да я изпратя до вкъщи. Помолих я да ми даде някоя книга, която да прочета през нощта. Видяхме една пейка, тъкмо щяхме да седнем и майка и и звънна. Трябваше да се прибира. Казах и само още 3 минути. Бяха поне 30. Или пък не. Губех представа за времето с нея. Няколко пъти бях на 2 сантиметра от това да я целуна, не зная защо не го направих. Може би утре. ЩЕ БЪДЕ УТРЕ! Изпратих я до тях. Качи се, свали ми книгите. Отново една безкрайно дълга, но недостатъчна прегръка. Чувствам, че те не иска да я пускам. Аз не го искам. Тя влезе, а аз и звъннах. Казах и да слезе бързо. Оставих и едно писъмце на вратата. И избягах. Страхливецът избяга. В писмото имаше нещо, което все някога ще трябва да ми върне. Нещо ценно. Важно. Но тя ми беше важна, затова реших че мога да и го дам. Не бях го давал на никой. По-късно и звъннах, тя каза че ще го отвори след като аз си замина. Звучеше сладко. През деня ми беше казала, че разстоянието е проблем. Наистина е така. Градът беше хубав, хареса ми, честно. Когато и да излизах, се чуствах на място. А не беше така когато бях вкъщи. Имах възможност да живея близо до нея, стига тя да го иска. Дали го иска? Дали просто иска да не се случи нищо, за да не се чувстваме гадно когато всичко свърши? А защо трябва да свършва? Защо не се задълбочим в приключението? След като и двамате се бяхме прибрали тя не ме търсеше вече. Всъщност, вече цяла седмица не го правеше. Попитах я как си е прекарала, отвърна, че било приятно. Каза, че ще ляга скоро. Не искаше да ме чуе. След около 2 часа ми каза, че е в леглото. Не зная защо не искаше да ме чуе преди да заспи. Бях свикнал да го иска. Но съм сигурен, че и тя не знаеше защо е така. Или пък знаеше? Преди няколко часа имах планове за утре, а сега дори не знаех какво имам. Събудих се. Даже не помня кога съм заспал. Минавам през банята, излизам навън. Ходя по тротоарите на непознатия, красив град. Харесва ми. Виждам скромно магазинче, а в него гривна с преплетени моя и нейния любим цвят. Черно и розово. Виждам още една. Веднага ги взимам, тези са нашите! Продължавам напред, търся закуска. Бургери, пици, палачинки. СЛЪНЧОГЛЕДИ. Не съм гладен вече. Виждам будките с цветя и се забързвам натам. Виждам любимото и цвете навсякъде. Обиколих цялата улица и се върнах по средата. Взех цветето. Бабата ми пожела успех. Благодарих и, искрено. Прибирам се. Щастлив съм. Не зная защо. Света е мой. Не зная защо. Прибирам се, но къде отивам? А искам ли да зная? Май не. Зная, че тя ми писа. Пита ме какво съм правил днес. Всичко, което бях правил бе свързано с нея. Разказах и за пейките и песните, които ми напомняха на нея. Казах и, че съм и взел гривна, но не искам да я носи, за да не ми пречи да докосвам ръцете и. Тя обясни, че имала гривна, но това не изглеждало да ми пречи да го правя. Попита ме какъв цвят са очите и. Не бях сигурен. Бяха сребристи, май. Ама имаше нещо зелено в тях. Бях ги виждал само на тъмно, и все пак бяха любимата ми гледка. След малко тя ми каза, че част от нея излиза с мен само защото ме съжалява. Защото бях пътувал 442 километра. Съжаление? Нека го наречем така. Голяма част от нея излизаше с мен от съжаление. Готинко, а? Доста. Каза че си била прекарала добре в киното заради филма, а не заради мен. Филмът беше отвратително скучен. Ама наистина. Мразя киното, но с нея си прекарах добре там. Зараи нея. Тя каза, че ще е по-добре да свършат нашите излизания, прегръдки и разходки. За да не се чуствам(е) зле накрая. Аз бях страхливец. Че не я целунах, не усетих дали ще и хареса. А бях дошъл за такива отговори. А не за чат. Но днес нямаше да бъда такъв. В 8:05 пред мола щях да го направя. Щях да и покажа. Излязох, но вече не исках да съм навън без нея. Прибрах се. Стана време за нея. Тръгнах натам уверен. Как може да съм уверен в себе си, след като тя излиза с мен само от съжаление? Кой човек изобщо излиза с някой само от съжаление? Никой. Тя не бе човек, не зная какво бе. А исках да разбера. Или пък не исках. Това предстоеше, да разбера или не. Срещнах един младеж. Попита ме за някакви странни постройки. Дали били постоянен дом на някой. Не знаех, а пък и не ми пукаше. Попита ме за кого е цветето. За жена? Не знаех, тя не беше жена. Беше нещо друго. "It's for the queen of my castle. I am not sure whether she comes from our planet or not." Така му отговорих, така го чувствах, така бе. Пристигнах на уговореното място 20 минути по-рано. Когато стана време, тя ми звънна. Още не беше тръгнала от вкъщи. Сладко. Тръгнах към нея. Все още говорехме по телефона. Виждах я, а тя мен не. Буквално и не... Гледах как се върти и не може да ме види. Настигнах я. Дадох и цветето, тя искаше да го прибере вкъщи. Явно нямаше да е горда от това, че го е получила от мен. Явно не ме беше харесала. Случва се. Нормално е, ама тя не е нормална. Никак даже. Беше прекрасна. Живота бе прекрасен, специфично заради нея. Така виждах нещата. Исках да остане така. Отидохме на спирката, изчакахме автобуса. Качихме се. Пътувахме заедно вечерта. Е, не беше с моята кола, но една от мечтите ми се сбъдна. Или поне наполовина. Пристигнахме, пътуването свърши. На общината сме, не ми пука къде сме. Но ми пука. Искам да ми разказва. Нотя не иска. Отиваме към морската градина, където ни чакат двама приятели. Аз не исках тях, защото бях решил тази вечер да не съм страхливеца отново. Но те бяха там, бяха ми приятели, все пак. По едно време се отдалечих, за да запаля цигара. Не исках тя да вижда вредния навик. А исках да и покажа себе си. Понякога не се разбирам. А очаквам някой друг да ме разбере. Мислех как ще довърша разказа си като се прибера, как ще добавя още две изречение и това ще бъде. Скучно. Тя си тръгна, защото съм странен и се бях отдалечил за малко. Видях, затичах се след нея. Е, не точно. Нямах много сили, бях изял един сладолед за цял ден. Но я настигнах, казах и да спре. Спряхме под една улична лампа. Обясни ми, че иска някой друг. Някой, който ще бъде до нея, от географска гледна точка. А това можеше да съм аз. Жалко, тя не желаеше мен. А аз за това мечтаех. Обясни ми как от неловкото мълчание една вечер е решила да потърси него, ей така, от нищото. Не вярвах, но явно това ми беше грешката. Мислех много, казвах малко. Не обичам да говоря, а тя обича. Обичам да го прави. Обичам я. Противоположностите се привличат. Тя ме привличаше, но аз нея не. Тя не беше от нашата Зема, а аз бях едно обикновено земно момче. Нямаше как да я заслужа, да я спечеля. Беше късно. Беше много късно вече. Тя го беше решила отдавна. Не ме искаше в живота си. Тръгна си, а аз я следвах. Следвах жена, а седмица по-рано си казах, че това няма да се случи отново. Е, случи се. Молех я да спре за малко. Не искаше. След няколко часа (може би минути) ме предупреди "за последно". Събудих страхливеца, не исках да спя в районното на 442км от вкъщи, нямаше как да се случи. Примирих се, помолих я за една последна (целувка?) прегръдка. Да, исках целувка, но бях страхливец все още, това бях. Това щях да си остана. Завинаги. А това е много време. Прегърнах я, стиснах я силно, и тя ме стисна. Но не силно. Беше достатъчно. Счупи ме. На безброй парченца. Разпръсна ме из целия град. На всяко едно място, на което бях стъпвал, докато държа ръката и. Това беше, не исках повече от този свят. Вече не исках вулката от лед и лава. Всъщност аз бях този вулкан, но лавата се бе изпарила и бях замръзнал на едно място. Не знаех къде съм, не бях сигурен как се диша, как да се огледам наоколо и да я потърся с поглед. Нея я нямаше. Сбъдна се нейната мечта за мен. Даде ми всичко, от което се нуждая и си тръгна. Остави ме. Дали е доволна, не зная. Не мисля.