Начало на философията
1. Зараждане
Философията се зародила в древна Гърция 7-6 век пр. Хр.
Пръв философ, математик, астроном е Талес от град Милед.
Талес е бил от 7-те мъдреци
По негово време думата "философия" не е съществувала.
Той пръв поставя физическа субстанция (неделима първа основа) - основата на всички неща.
Водата е прародител и създател на всички неща
Първите философи се наричат "натурфилософи" (т.е. физици)
- Анаксимандър - Апееронът (безпределно)
- Анаксимен - Съставянето и разреждането на въздуха е причината за възникването на нещата
- Параменид - битието (това, което "е") е непородено и неунищожимо, то е вечно настояще, без начало и край
- Хераклит - фундаменталнотоначало на всичко е огънят, а всички останали неща са негови трансформации, той е всеобщото постоянно движение или ставане на нещата.
- Демокрит - Действителнността се състои от атоми и пространство
- Питагор - числото е началото на нещата, то е реалност - "физисът" на нещата. Числото се ражда от хармонията на крайните и безкрайните елемети и така поражда нещата.

Първите философи се наричат още досократици. Защото Сократ измества центъра на философския интерес от космоса към човека.

2. Учудването като начало на философията
Още първите елински филосиф са били убедени, че философстването заочва с учудването.
Тук не става дума за удивления от типа на изненадата пред най-високата сграда, най-голямата торта или най-малкото куче, а както се чува от думата "заставане очи в очи с чудото".
Чудото е най-общо казано всичко онова, което е възможно да бъде резултат от действието на природните сили или творческите сили на човека.
Аристотел (384-322 пр. Хр.) казва в своето съчинение "Метафизика", че учудването е онова което кара хората да философстват.
В началото, те са се очудвали от най-непосредствено заставщите пред тях явления, които не са можели да си обяснят
Постепенно се е стигнало до по-дълбоки въпроси като появата на луната, слънцето и звездите или възникването на космоса.
Който пита и се очудва, чувства своето незнание.
Затова и любителят на митовете по определн начин е философ, защото митовете са пълни с чудеса. За да преодолеят своето незнание хората са започнали да философстват

3. От мита към логоса
Митологията е онази първа форма, в която човечеството  се е опитвало да си обясни не просто това или онова явление, а света като цяло.
Все още не може да става дума за собствено философска форма на мислене, но е факт, че повечето вечни фолософски въпроси са ако не формулирани, то поне поставен най-напред във формите на вида.
Често преходът към философията се определя като движение "от мита ъм логоса".
Първите елински философи поставят в центъра на своите питания не човека, а космоса, универсома, вселената.
Главният им въпрос гласи не как е възникнало това или онова, или как се постига едно или друго, а кое е началото (архе), принципът на цялото мирознание.
Отговорът на този върпос задължитено трябва да бъде универсален.
Централен термин става понятието "логос"
Някои от по-важните му значение са:
- разум
- реч
- разказ
- слово
- понятие
- определение
- смисъл
- основание
- принцип
- причина
- норма
Поставянето на логоса като ценътрална тема изисква откриването на разумен път на 1 принципза целия космос и всчико в него и доказването му като обща причина.

4. изходното незнание
Първото с което се среща философът при своето търсене е собственото му незнание.
Сократ (470-399) е успял да измести центъра на философския интерес от космоса към човека и е формирал началото на всяко философстване - знание за всяко незнание
Питагор (6-5 в. пр.Хр.) отказва да нарича извеждането от него знание "мъдрост" (софия) и започва да го назовава "любов към мъдростта" любо-мъдрия - фило-софия
Подчертавайки факта, че философстването е по-скоро стремеж към мъдростта а не непосредственото и притежаване.
Няма мъртва философия или мъртви фолософски движения.
Отпаднали са само онези философски идеи, които са имали в основата си нефилософски мотив или са били породени от несобствен философски интерес
В същото време всеки сериозен философ знае, че истината може да бъде само 1.
Учителят на Аристотел - Платон (427 -347 пр. Хр) акцентира, че в противоборствата м/у философиските учения се случва не някаква без общинна размяна на думи, а се води 1 "гиганства битка за битието".





Разумност и телесност. Душа и тяло.

1. Философската дефиниция за човек.
Научните дисциплини имащи за предмет човека биват наричани с общото название "антропология"
Филоофската антропология се опитва да  тълкува човека като цяло или както казват философите - човека като такъв.
Постепенно гръцките философи са се обеднили около определнието ZOON LOGON ECHON - живо същество, имащо разум (но вече казахме, логос може да се преведе като реч, слово, ум и т.н.)
На латински този израз се превръща като ANIMAL RATIONALE - разумно живо същество.
Не след дълго се е формирала и популярната дефиниция за човешката същност: "живо същество, разумно и смъртно"
2. Телесност и разумност
Особеност на човека е, че е състоен от две като че ли несъвместими по между си природи
а) телеността
Смъртността в дефиницията на човека формира неговата телесност. Тялото най-напред задава ограничеността на човека във времето. Като всички биологически феномени, то се изменя, расте, старее и умира.
Тялото определя и пространствената ограниченост на човека. Неговото присъствие в строго оперделено място изключва реалното му присъствие някъде другаде.
Тялото и неговата структура определят факт, че човекът е същество, притежаващо сетивност.
Огромното количество от неговите познания постъпват най-напред имено чрез 5 сетива.
Тома от Аквино *1224-1274г.) - западно християнски философ и богослов изрично подчертава факта, че в интелекта няма нищо освен навлязлото през сетивата ако не се брои самия интелект.
б) разумът
Аристотел казва за човешкия ум, че в божественото умът е общото е общото понятие - всички разсъдъчни, рационални
Той се характеризира със своята рефлективност. Дистанцирано се обръща като към свой проблем, не само към света около себе си но и към самия себе си

Особеност на човека, е, че мисли исторично и е историчен.
Рационалното познание е пон
В понятията не се съдържат конкретните характеристики на този или онзи индивид, а общото на всички индивиди определяни с това име
3. Емприизъм и рационализъм
Това са философски течения през всяко от които се опитва да подведе телесното и разумното едно под друго и от там да ги обяснява
Емпиризмът абсолютизира сетивността, а рационализмт - разумността

Кант е успял да посочи начин по който  сетивното и рационалното както имат своята самост, и не могат да въдат сведени ю към друго, така са и в постоянно взаимодействие и не могат да бъдат мислени отделно.
"Мислите без съдържание са празни, нагледите без понятие са слепи."
4. Душа и тяло
Въпросът за съвместното съществуване на разумността и телесността е преставен най-напред като проблем за съставеността на човека от душа и тяло.
Тоест като душевно-телесно единство.
Демокрит (роден около 460г пр Хр.) считал, че всичко изградено от разни комбинации на различни по форма атоми. Според него душата е изградена от особени сферични атоми.
Френските материалисти от 18ти век разглеждат духовната дейност на човека като функция от телесната му организация. Жулие Офре дьо Ламетрик (1709-1751г.) директно озаглавява съчинението си "Човекът-машина" тълкувайки човешкото същество като механизъм.
Максим Изповедник (580-662) очертава разликата м/у природата на душата и тялото и тяхната несведимост една към друга, но същевременно настоява, че човекът има душевно-телесна същност.
Тома от Аквино смятал, че душата е формата, а тялото - материята на човека. (според Аристотел формата е това, което задава видовата определеност на биващото, докато материята е онова, което подлежи на по-нататъчното оформяне от страна на формата.)
Така човекът има само 1 форма и 1 материя.