jifgvjigi9aej0g9e

Младите хабер си нямат какво е комсомолска бригада. За тях онова време е
тоталитарно, мрачно, комунистическо… Ех, как си живеехме по тия бригади! Мацки,
пиене, никакъв контрол!
Бяхме в Казанлъшко. От другата страна на пътя, срещу нашите бараки, беше
пчелинът на АПК-то. Една вечер се налюскахме с домашна ракия и спонтанно ни се
прияде мед. Оформихме ударна група и потеглихме. Обаче по пътя установихме, че
точно специалистът по този вид животновъдство не е попаднал в нея. От петимата
никой и идея си нямаше къде из малките дървени къщички се крие медът. Ха да се
върнем — ей, ще ни скъсат от присмех. Може и прякори да ни лепнат. Пък и ракията
не дреме, избива на юначество… Тия, дето са трепали змейове, само след запой с
домашна ще са го правили, мамка му…
— Вижте, пичове — предложи Иван (още не мога да си спомня дали той бе
най-трезвеният или най-пияният). — Да дигнем кошерчето и в лагера. Там на светло
все ще измислим нещо.
Казах ли, че нощта бе непрогледна като кучешко дупе? Е, сега го казвам… Че
има пазач, показваше само хъркането му. Кошерите бяха боядисани в ярко жълто и с
повече въображение можеше да се „видят“.
— Ей този — спря Иван.
— Що? — заинтересовах се аз.
Бях към края на пубертета и много питах. Тоест, бях любознателен.
— Най-голям е — озъби ми се той.
Правилно! Като крадем, най-големият трябва да е. Грабнахме го. В този
момент ни се нахвърли дребен, но трътлест помияр. Лае до небето и току налита към
краката ни.
Разстоянието до лагера го взехме само на заден. Четирима носеха кошера, а
петият играеше ариегард срещу песа. Щом инкасираше три ухапвания, минаваше при
носачите… Отгоре на това няколко пъти пропадахме в някакви канали, спъвахме се в
коренища… Най-после издрани, изцапани и изпохапани се добрахме до нашия район.
Момчетата започнаха посрещането с тържествуващ рев и… млъкнаха. Оня,
разбирачът, се плясна по челото и ахна:
— Мале! Донесли сте къщичката на кучето…